Начало > Необичайният подарък
Необичайният подарък
„И вие, като живи камъни, се съграждате в духовен дом, за да станете свето свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса Христа.” (I Петрово 2:5).
Различни подаръци съм получавала през живота си: малки и големи, материални и символични. А за шейсет и втория си рожден ден получих съвсем необичаен подарък от брега на Бяло море – малко каменно сърчице. Някои хора едва ли биха го счели за подарък, но за мен той е много специален.
Обикновено празнуваме рождените си дни заедно с близките и семейството – с празнична вечеря, която естествено е съпроводена с много поздравления, подаръци, цветя и торта. И този може би с нищо не би се отличавал от останалите, ако не беше екскурзията до беломорският град Александруполис. Организираха я от кварталния пенсионерски клуб срещу нас. Свекърва ми предложи да се запишем със съпруга ми и да отидем тримата заедно.
Идеята много ми хареса и действително това беше един от най-незабравимите дни в живота ми по няколко причини: Първо, отдавна не бяхме ходили заедно на екскурзия, докато по-рано много често го правехме. Аз самата много обичам да пътувам, да се любувам на природата, да наблюдавам архитектурните, исторически и културни обекти. Още повече, че никога не бях ходила в Гърция и много ми се искаше да разгледам някои забележителности на Александрополис. Освен това, дядо Стоян, чието име носи моят съпруг, е бежанец от Беломорска Тракия. Роден е в село Окуф, близо до Дедеагач (днешен Александруполис). И ето, сега ни се отдаваше възможност да посетим мястото, в което дядо е живял като млад.
Пътуването беше много приятно. Пред очите ни от двете страни на магистралата се откриваха ту оскъдна ниска растителност, ту отвесни скали и старателно обезопасени от падащи скални маси пътни участъци, ту грижливо обработени ниви. Впечатлена от всичко това дори и не подозирах каква изненада ме очакваше на морския бряг в Александруполис.
Обичам нашето Черно море. С него е свързана голяма част от живота ми. Стъпех ли на брега, всеки път се връщах с торбичка, пълна с различни мидички, охлювчета и разноцветни, загладени от вълните стъкълца. Заедно с децата създавахме невероятни красоти от тях. Това се повтаряше години наред и се беше превърнало като навик за мен. Независимо, че се бях пенсонирала вече, отново се канех да събера мидички за децата от детската градина.
За мое очудване обаче, там нямаше и следа от ситния миден пясък, който изобилства по нашето красиво Черноморие. Нямаше нито мидички, нито охлювчета. Единственото нещо, което видяхме на брега, бяха големи заоблени камъни. За сметка на това пък водата беше кристално чиста, по нея нямаше никакви водорасли.
Нашите домакини бяха ни подготвили невероятен обяд на брега на морето. След храната всички насядаха по горещите камъни да, си починат и да се попекат на следобедното слънце, а аз се разхождах край водата. Още докато минавахме по тесните калдаръмени улички на Александруполис, дълбоко в себе си почувствах, че Бог ми е приготвил специален подарък и с напредването на деня тази увереност не ме напускаше.
Когато заговоря за Бог, осъзнавам, че Той е изпълнил цялата ми същност. Всеки ден се насърчавам като виждам как се грижи за всичко. Толкова съм Му благодарна, че ми се ще непрекъснато да разказвам какво е направил за мен. Но този ден усещах, че хората, с които пътувах, не бяха настроени да слушат за Него.
Уединена в себе си, потънала в комфорта на Божията благодат, се вслушвах в мелодиите, които звучаха една след друга в сърцето ми. Любувах се на кристално чистата вода, усещайки нежното докосване на морския бриз. Изведнъж очите ми съзряха моят специален, необичаен подарък!
„Господи, благодаря Ти!” – извиках въодушевена от радост. Всички наоколо любопитно се обърнаха към мен. Някои от жените се затичаха да видят какво ме е впечатлило толкова много. В ръцете си стисках моята находка – едно малко сиво каменно сърчице. То беше за мен символът на Божията Любов.
Бог! Моят Щедър Небесен Баща! Той винаги знае как да ни изненада. Винаги знае как да ни достави оная нескрита радост, която може да избликне като горещ гейзер от дълбините на сърцето ни, знае и как да подготви това сърце, да копнее, да жадува за Него. Знае как да отвори очите ни, за да видим малките, незначителни неща, които в действителност са чудеса, извършвани от Него в нашето ежедневие.
Послеслов: Повече от година измина от деня, в който получих и все още пазя този необичаен подарък, но не като реликва, а като символ на Божията любов.
19.02.2010 г.
Таня Стоянова
