Люлката на моето детство
Начало > Люлката на моето детство

Люлката на моето детство

 

Дали, защото детските спомени са се съхранили най-трайно в паметта на човека, или защото обграден от грижите на своите родители се е чувствал най–сигурен през детските си години, с напредване на възрастта, той все по-често се обръща към люлката на своето детство.

 

 Без да правя изключение и моите спомени  в последно време се реят над родното гнездо, в което съм  отгледана. Още от малка ме вълнуваха въпроси свързани с природата и с историческото минало на селото ни. Когато бях в седми клас се опитвах да разбера как то е възникнало. Често ходех при най-стария човек - дядо Манол и го разпитвах. Записвах всичко, което ми разказваше.

 

Естествено никакви записки не са се запазили оттогава, но и през ум не ми е минавало, че това за което съм мечтала като малка  ще мога да го осъществя в зрялата си продуктивна възраст. Затова бях особено щастлива, когато се срещнах с живата летопис на моето родно село. Човекът, към когото съм хранила дълбоко уважение още от най-ранните си съзнателни години, който е изиграл огромна роля не само в моя живот, но и в живота на цялото ми семейство. Човекът, който всъщност даде зелена улица на мен и на по-малките ми брат и сестра, който е бил съпричастен на трудностите в живота ни и ни е помагал да ги преодоляваме.

 

Този човек е  директорът на училище “Д-р Петър Берон” в родното ми село Стоян Стоев Хаджиев. 

 

Започнал трудовият си път като директор още от далечната 1953 г. когато постъпих в първи клас, през целия си живот той така се е срастнал с тази своя длъжност в сърцата и умовете на местните хора, че и досега го наричат така – Стоян Директорът.

 

Знаех, че е един от малкото останали местни жители, които могат да ми дадат най–точна информация за миналото на родното ми село. И когато го посетих съвсем целенасочено, не останах разочарована. Той ми разказа  за далечното минало и за  съвременната история на Чукарово, но същевременно ме върна към най-хубавите ми детски години. Ето защо с възхита слушах увлекателният му разказ...

 

“...Не е известно точно откога селото ни съществува, може би още от времето на траките. Знае се само, че най напред то е било скътано в прегръдките на гъсти дъбови гори в местността ”Старото село”. Техен съвременник може би е огромният стар дъб, издигнал снага  в средата  на сега  разположеното село -  като свидетел от ония далечни времена...”

 

 Легендите разказват, че от Казъл Агач /дн.град Елхово/ през нашите земи са минавали еничарите, предвождани от Индже войвода и неговият байрактар Кара Кольо. Близо до  местността “Старото село” и до сега съществува “Каракольовата дупка” – малка пещера, където според местните легенди са намирали подслон  хайдутите и партизаните. Предполага се, че    пещерата “Каракольова дупка” по време на траките е било мина. и че Някога  тук се е добивало злато и желязна руда.

 

През последните няколко години около селото се правят геоложки проучвания и са намерени залежи от железен пирит и злато. Поради избухнала в селото епидемия от чумав старото село, хората са се преместили недалече на изток Тогава  на това място са живеели гърци. По тези земи християнството е било много разпространено. Доказателство за това е построеният православен храм на църквата “Света Богородица” още през 1867г. На баира над “Пранчовата чешма” е имало малка църквичка, построена също от гърците. По време на ремонта са намерени керамични тръби “кюнци”, които са служили за водопроводи. Там където са  били гробищата на старото село са открити останки от гранитни плочи. Предполага се, че някога там са се намирали рудници.

 

Когато бяхме малки имахме нива близо до тази местност и много обичахме да събираме черните  лъскави камъни, които блестяха на слънцето. Официалното  изселване на гърците започва след спогодбата известна под името ”Кафандарис – Моллов”, чрез която става размяна между населението на България и Гърция. Първите българи се заселват тук през 1907г.

 

По-късно през 1925 г.някои от бежанците от гръцка Тракия отново са се завърнали, за да се приберат окончателно през 1943-44 г. Още с пристигането им държавата ги оземлява с ниви и дворни места, като възлага на чуждестранната фирма “Шарон” да им построи къщи. Голяма част от хората започнали сами да секат кирпич и да строят своите домове самостоятелно. Броят на населението непрекъснато се е променял, но най-много жители в селото е имало през 1945г. – 965 души. По-късно започват миграционни процеси по различни причини и малко по малко  то започва да осиротява.

 

Основен поминък на населението е било земеделието. Главно са се занимавали със зърнопроизводство и с отглеждането на тютюн, както с животновъдство, предимно - овцевъдство. Бежанците са имали по 60, 80 до100 овце на семейство. Имало е време, когато в селото са отглеждали 12,000 овце, извеждани по тучните  зелени пасища  наоколо. Отглеждали са и едър рогат добитък – крави, волове и биволи.

 

Чукарово е било особено известно  и със сладките си дини. Всяка година на 28 август /ст.ст/, на християнския празник Успение Богородично се е провеждал панаир в селото и тук се е изсипвало множество народ от околните села и градове. През този ден са се провеждали  борби и затова тук са идвали състезатели от близо и далече. По традиция жените тогава месели хляб от лахут /страгали/ и още отдалече  се е разнасял приятният му аромат.   Макар и рядко и днес  се срещат възрастни хора, които разказват с какво вълнение са чакали  като малки деца да ги заведат на Чукаровския панаир, за да се наситят на вкусен лахуден хляб и на дини.

 

Хората в моя роден край винаги са живяли задружно.От незапомнени времена всяка година на Възнесение Господне /Спасов ден/ се е правел молебен.Тази традиция се е запазила и до ден днешен. Спомням си как цялото село се  събираше на обща трапеза от реката  до “Благата вода”, единственият кладенец откъдето е можехме да  черпим вода за пиене.  А какви сватби ставаха по онова време... От “бръснозет’ в петък до понеделник, когато сватбарите, облечени в карнавални дрехи съпровождаха младоженката до “благата вода”, когато за първи път младата булка  отива с кобилица  и менци на рамо да донесе вода за свекъра и свекървата.” – с умиление  разказва “директорът”.

 

Много от тези неща са се запечатали и в моите детски спомени. И сега звучат в ушите ми стройните напеви и  на коледарите и на сурвакарите, които до сутринта обикаляха и благославяха всяка къща... По три обръча празнични хора се виеха на площада до църквата. Ами читалищната художествена самодейност...? И певческата, и театралната?...

 

Чукаровци умееха да се веселят, но и да работят. Независимо, че сега почти цялата общественост тотално  отрича един дълъг исторически период от 9 септември 1944г. до 10 ноември 1989г. през това време в селото са се извоювали много придобивки свързани с инфрастуктурата на селото: и водоснабдяването, и електрифицирането, и пътната комуникация с най-близките по-малки и по-големи селища. Разбира се всичко това е ставало с доброволен труд на населението.

 

Жителите на моето село са преживели не малко положителни и отрицателни емоции по време на масовизационните процеси, протекли в цялата страна, още от основаването си през 1950 г. през масовизацията – 1956 г. до цялостната масовизация през 1958 г.  ТКЗС в селото се стабилизира и  работи добре до уедряването през 1961 г., когато хората започват поголовно да се изселват, за да търсят по-добър начин на прехрана...

 

Сега селото ни наброява 65 жители, а вече осем от къщите са закупени от англичани и ирландци. Старите сгради са съборени из основи, а на тяхно място са издигнати палати, каквито никой от жителите на селото не помни. Построен е и първия хотел за селски туризъм. Сред малкото останали хора се прокрадва надеждата то да бъде обновено и поостарелите вече деца да се върнат, както всяка година се завръщат лястовиците и щъркелите. Кой знае, може един ден наистина да се сбъднат копнежите на майките и бащите. Да светнат прозорците на старите осиротели къщи. Може отново изоставените дворове да се изпълнят с детски смях и глъч.

 

Убедена съм в едно, че все още има хора като мен, които не могат да забравят ромона на старата река и шума на върбите край Чукарово. Не могат да забравят люлката на своето детство.

 

Таня Стоянова





Последна промяна:
April 04. 2013 21:32:52